Преди седмица се навърши една година от встъпването на Барак Обама в длъжност като Президент на Съединените Американски Щати. Снощи той даде първото си обръщение State of the Union, изправяйки се пред една нация разколебана в надеждата си за подобрение.
През последната година Обама се захвана с грандиозни проекти във вътрешната политика и то насред най-сериозната икономическа криза от осемдесет години насам. С меко казано умерен успех. Надеждата, която той вдъхна на САЩ и света с появяването си на световната политическа сцена затихна. Но какво даде старт на цялата идея за надеждата и промяната? Свежо лице, образован, представител на малцинство, носител на нови идеи и оптимизъм, може би надценен. Дори и с мнозинство в Горната камара на Конгреса реформите му се оказаха твърде масивни за прокарване. За симпатиите на масите Обама се състезаваше със себе си. Какви бяха обстоятелствата по време на изборите? Не виждам реална възможност Джон Макейн да беше станал президент – седемдесет и няколко годишен военен ветеран, четири години прекарани в плен, доказани сърдечни и недоказани психически проблеми. Изборът беше предопределен. Поставен на фона на Джордж У. Буш и Джон Макейн, господин Обама по презумция доби ореол.
В последните 32 години демократ не бе побеждавал с мнозинство в горната камара. Обама се захвана да изпълнява предизборни обещания веднага след изборите. И удари на камък в много посоки.
През първата година в офис, външната политика на Белия Дом имаше няколко централни точки. Затварянето на Гуантанамо се отложи неопределено от края на 2009г. САЩ не осъществи никакъв напредък в ролята си на медиатор между Израел и Палестина. Планът на Буш за противоракетен щит в Източна Европа бе елиминиран, но достатъчно нескопосано, за да се създаде напрежение с Чехия и Полша. Няма напредък и с Иран. В края на годината Обама бе принуден да изпрати 30 000 допълнителни войници в Афганистан, в последен опит за въвеждане на ред в държавата преди изтеглянето, планирано за 2011. Изтеглянето от Ирак продължи без промени по плана на Буш. Сравнително голям успех от външнополитическа гледна точка бе подписването на споразумение за свободна търговия с Южна Корея, току под носа на Европейския съюз.
Вътрешната политика на САЩ бе ознаменателствана от стремежите на Обама да въведе промените си и яростната съпротива на републиканците. Най-сетне Американската агенция за опазване на околната среда обяви СО2 за вреден, но все още не е прокаран закон за ограничаване на вредните емисии. Здравната реформа – основна теза в предизборната кампания, достигна нивото на обещаното през 2008, но и то не е много. В момента 40% от американското население не одобрява здравната реформа на Обама. Да погледнем числата от последните 12 месеца – безработицата скача от 8 на 10%, одобрението на президента се срива от 67 на 48%. Що се отнася до бюджетния дефицит, нивата се вдигат от Буш насам. Макар все още да няма осезаем ефект, всеобщото мнение е, че антикризисните мерки на екипа на Барак Обама са предотвратили най-лошото и американската икономика е насочена към стабилен растеж.
Макар Обама да губи почва на собствен терен, европейците не са загубили вяра в него. Доказателство за това е решението на Шведската кралска академия на науките да връчи Нобеловата награда за мир за 2009 година на американския президент. Решение, критикувано глобално и празнувано локално (от мен), което дойде повече като упование в бъдещия принос на г-н Обама към световния мир.
Снощи президентът направи отчет на дейността си през изминалата година и зададе новия курс на страната. Отчитайки стремително падащото доверие към него, нарастващия гняв и разочарование, както и критиките, че изглежда твърде незаинтересован от съдбата на близо 15-те милиона безработни американци, Обама отговори с посланието, че приоритет №1 сега е създаването на работни места. Президентът предложи нова програма за тази цел с акцент върху дребния бизнес, включително 30 млрд. долара за кредитиране, данъчни кредити и премахване на данъка върху капиталовите доходи за малките фирми. Въпросните 30 млрд. ще дойдат от банките на Уолстрийт, които трябва да върнат средствата, с които бяха спасени. Това е втора намеса на президента в американската банкова система след като от около месец и половина насам във Вашингтон се обсъжда евентуалното повторно въвеждане на Glass-Steagall Act от 1933, който разграничава комерсиалното и инвестиционното банкиране, т.е. ограничава банките като играчи на борсата. Това е в пряк разрез с интересите на Wall Street, тъй като инвестиционното банкиране е източник на основната част от доходите на банките. Обама също така обеща замразяване на част от бюджетните разходи от 2011 до 2014г., сравнявайки американската икономика с бедно семейство, на което се налага да коригира бюджета си, като реже излишните пера.
Трудна първа година в Овалния кабинет са имали и Джон Ф. Кенеди и Джими Картър, като репутацията и значимостта им на президенти е коренно различна. Дали Барак Обама ще е следващият Джими Картър или JFK ще покаже времето. Или може би изборите за Конгрес през септември.
Thursday 28 January 2010
Wednesday 27 January 2010
11 рок албума от последните 11 години
1. The Strokes – Is This It (2001)
Без слаба песен. Универсалният албум – става и за скачане по маси и за зяпане на таван и звучи еднакво добре. Култови песни – Someday, Last Nite, Hard to Explain, Barely Legal. Абе няма стига, целия.
2. Vampire Weekend – Vampire Weekend (2008)
Странна инди групичка, вероятно няма да хареса на всички. Мен ме изпълват. Звучат като британска гаражна група от 70-те миксирана от някого прясно излезнал от ментална институция. Култови са Oxford Comma, Campus, Walcott, Cape Cod Kwassa Kwassa
3. The Fratellis – Costello Music (2006)
Очаквам до година две да си основат религия, вече имат два албума и може да се поспори кой е по-добрия. Внимание, Costello е пълен с песнички от ония, дето не излизат от главата седмици наред! Култови – Baby Fratelli, Flathead, Chelsea Dagger
4. Franz Ferdinand – Franz Ferdinand (2004)
2005 или може би 2006 прослушах брит рок. Заради този албум. Чуй Tell Her Tonight, Cheating on You, Take me Out
5. The Libertines – Up the Bracket (2002)
Откриха ги много наскоро, но Пийт Дохърти освен наркоман от световна класа се оказа и читав музикант. Препоръчвам, както ми препоръчаха You’re My Waterloo и I Get Along
6. Gym Class Heroes – Cruel as School Children (2006)
За мен всяка група с 2 китари се брои рок, нищо че Травис рапира. Помня как се бях сбъркал да ги слушам през 2006, малко преди да пуснат Cupid’s Chokehold и да станат твърде известни и потенциални one-hit-wonder. Култови песнички са The Queen and I, Shoot Down the Stars, Sloppy Love Jingle-ите (*скит)
7. The Killers – Sam’s Town
Смятай колко добър е този албум, щом пичовете издадоха песните, които не са се класирали в него на отделно CD, което пак беше покъртително. Тъкмо бяха набрали скорост с Mr. Brightside – и тогава Sam’s Town обърна посоката на развитие от обикновено гаражно инди към адски култово и скъпо инди. Любими песни са When You Were Young, Bones, For Reasons Unknown, Sam’s Town
8. Vampire Weekend – Contra (2010)
Тия момчетата не са си губили времето и наркотите, вторият албум е също толкова култов. И пресен пресен. Препоръчвам Holiday, White Sky, Cousins
9. Arctic Monkeys – Whatever People Say I Am, That's What I'm Not (2006)
Най-бесните англичани напоследък според (не)скромното ми мнение. А албума троши мивки, цепи мрак и вежди. В свободното си време е хамалин. Култови са I Bet You Look Good on the Dancefloor, When the Sun Goes Down
10. Muse – Black Holes and Revelations (2006)
Без излишни обяснения – Starlight, Supermassive Black Hole, Assassin, Knights of Cydonia
11. The Roots – Things Fall Apart (1999)
Ок, не са точно рок група, но са силни извън всяка класация и свирят инструменталите си наживо. Чуй албума, прегледай някое живо изпълнение... струва си. Любима песен – You’ve Got Me
Очаквам предложения за подобрения.
Без слаба песен. Универсалният албум – става и за скачане по маси и за зяпане на таван и звучи еднакво добре. Култови песни – Someday, Last Nite, Hard to Explain, Barely Legal. Абе няма стига, целия.
2. Vampire Weekend – Vampire Weekend (2008)
Странна инди групичка, вероятно няма да хареса на всички. Мен ме изпълват. Звучат като британска гаражна група от 70-те миксирана от някого прясно излезнал от ментална институция. Култови са Oxford Comma, Campus, Walcott, Cape Cod Kwassa Kwassa
3. The Fratellis – Costello Music (2006)
Очаквам до година две да си основат религия, вече имат два албума и може да се поспори кой е по-добрия. Внимание, Costello е пълен с песнички от ония, дето не излизат от главата седмици наред! Култови – Baby Fratelli, Flathead, Chelsea Dagger
4. Franz Ferdinand – Franz Ferdinand (2004)
2005 или може би 2006 прослушах брит рок. Заради този албум. Чуй Tell Her Tonight, Cheating on You, Take me Out
5. The Libertines – Up the Bracket (2002)
Откриха ги много наскоро, но Пийт Дохърти освен наркоман от световна класа се оказа и читав музикант. Препоръчвам, както ми препоръчаха You’re My Waterloo и I Get Along
6. Gym Class Heroes – Cruel as School Children (2006)
За мен всяка група с 2 китари се брои рок, нищо че Травис рапира. Помня как се бях сбъркал да ги слушам през 2006, малко преди да пуснат Cupid’s Chokehold и да станат твърде известни и потенциални one-hit-wonder. Култови песнички са The Queen and I, Shoot Down the Stars, Sloppy Love Jingle-ите (*скит)
7. The Killers – Sam’s Town
Смятай колко добър е този албум, щом пичовете издадоха песните, които не са се класирали в него на отделно CD, което пак беше покъртително. Тъкмо бяха набрали скорост с Mr. Brightside – и тогава Sam’s Town обърна посоката на развитие от обикновено гаражно инди към адски култово и скъпо инди. Любими песни са When You Were Young, Bones, For Reasons Unknown, Sam’s Town
8. Vampire Weekend – Contra (2010)
Тия момчетата не са си губили времето и наркотите, вторият албум е също толкова култов. И пресен пресен. Препоръчвам Holiday, White Sky, Cousins
9. Arctic Monkeys – Whatever People Say I Am, That's What I'm Not (2006)
Най-бесните англичани напоследък според (не)скромното ми мнение. А албума троши мивки, цепи мрак и вежди. В свободното си време е хамалин. Култови са I Bet You Look Good on the Dancefloor, When the Sun Goes Down
10. Muse – Black Holes and Revelations (2006)
Без излишни обяснения – Starlight, Supermassive Black Hole, Assassin, Knights of Cydonia
11. The Roots – Things Fall Apart (1999)
Ок, не са точно рок група, но са силни извън всяка класация и свирят инструменталите си наживо. Чуй албума, прегледай някое живо изпълнение... струва си. Любима песен – You’ve Got Me
Очаквам предложения за подобрения.
Tuesday 26 January 2010
Etiquette 2.0
Замисляли ли сте се някога защо мъжете държат вратата за някоя си дама, или защо казваме „наздраве” или защо кихаме изобщо? За кихането друг път, днес ще коментирам малките ритуали на ежедневието. Етикетът е по-скоро усещане, а не норми. Той съдържа в себе си вековните традиции, променяни и напасвани от стотици недоволни лелки покрай печки и бални маси. А ние СМЕ поколението, огледано от жени. Представата ни за правилно поведение в обществото се определя от голям брой фактори, повечето датиращи от преди 200-300-400 години. Много от тези фактори са се изменили коренно в близкото минало и настоящето, промени дължащи се на технологичното развитие и индустриалния бум преди него. Наскоро установих, че в Германия вече никой не казва „Наздраве!” след кихане, етикет версия 2.0 предполага кихащият да се извини, а останалите да игнорират неловкото своеволие на тялото. Произходът на навика с „наздравянето” е адски нелеп от съвременна гледна точка, с гоненето на злите духове и тн., но пък е още по-странно да започнеш да се извиняваш след 20+ години благопожелания след кихане. Искам си паганския обичай!
Оказва се, че не само немците и кихането са засегнати от това оскверняване на безсмислени ежедневни ритуали. В Япония векове наред докосването на храната с ръце се е смятало за осквернение и обида към домакина, добра причина за двубой и може би война. И така чак до ХХ век, когато плашещ клоун в червено и жълто с голямо „М” на униформата преобръща последните самураи. Това не е единственият пример, в който глобализацията затрива вековни неписани правила. В Близкия Изток напоследък избягват да се целуват за поздрав заради свинския грип. Къде остана любовта? Разбира се, става въпрос за целувки между мъже с мустаци, но всеки има право на житейски избор все пак! На последното ежегодно събиране на мюсюлманите в Мека за хадж се появиха сравнително малко хора, едва 1 613 000, но те пък бяха с предпазни маски, изрично неодобрени от
Световната здравна организация.
Еманципацията на жените също променя конвенционалните норми на поведение, поне в повечето сфери на живота. Бизнес-ежедневието също е засегнато. Явно жените са постигнали такива успехи в областта, че не просто са смятани за равни на мъжете, а даже са пренебрегвани, често физически. Кратка справка с наръчник по бизнес етикет (в немския вариант) доказва, че при бизнес среща в конферентната зала влиза първо най-възрастният присъстващ. Мъж. След него всички останали по йерархичната стълбица, като в случай, че мъж и жена имат сходен статус, мъжът има предимство. Не се бъркайте, това е класически пример за еманципация, а не полова дискриминация!
И тъй като не мога да измисля повече примери за промени в етикета, просто ще продължа да пиша за бизнес. Защото мога.
Часове за среща се запазват 1 до 2 седмици предварително, всяко закъснение или подраняване е неприемливо. В случай на инцидент с пожарогасител или лада се телефонира, за да се предупреди за закъснение. Противно на очакванията не е прието всеки да сяда където му скимне в залата или да чопли семки, и двете се извършват на строго определени места.
Мога да продължавам да пиша, но не искам. Ей това се нарича силна гражданска позиция. Да усвоим първо тези правила. Нека не се бавим много, че Етикет 3.0 излиза в края на годината!
Оказва се, че не само немците и кихането са засегнати от това оскверняване на безсмислени ежедневни ритуали. В Япония векове наред докосването на храната с ръце се е смятало за осквернение и обида към домакина, добра причина за двубой и може би война. И така чак до ХХ век, когато плашещ клоун в червено и жълто с голямо „М” на униформата преобръща последните самураи. Това не е единственият пример, в който глобализацията затрива вековни неписани правила. В Близкия Изток напоследък избягват да се целуват за поздрав заради свинския грип. Къде остана любовта? Разбира се, става въпрос за целувки между мъже с мустаци, но всеки има право на житейски избор все пак! На последното ежегодно събиране на мюсюлманите в Мека за хадж се появиха сравнително малко хора, едва 1 613 000, но те пък бяха с предпазни маски, изрично неодобрени от
Световната здравна организация.
Еманципацията на жените също променя конвенционалните норми на поведение, поне в повечето сфери на живота. Бизнес-ежедневието също е засегнато. Явно жените са постигнали такива успехи в областта, че не просто са смятани за равни на мъжете, а даже са пренебрегвани, често физически. Кратка справка с наръчник по бизнес етикет (в немския вариант) доказва, че при бизнес среща в конферентната зала влиза първо най-възрастният присъстващ. Мъж. След него всички останали по йерархичната стълбица, като в случай, че мъж и жена имат сходен статус, мъжът има предимство. Не се бъркайте, това е класически пример за еманципация, а не полова дискриминация!
И тъй като не мога да измисля повече примери за промени в етикета, просто ще продължа да пиша за бизнес. Защото мога.
Часове за среща се запазват 1 до 2 седмици предварително, всяко закъснение или подраняване е неприемливо. В случай на инцидент с пожарогасител или лада се телефонира, за да се предупреди за закъснение. Противно на очакванията не е прието всеки да сяда където му скимне в залата или да чопли семки, и двете се извършват на строго определени места.
Мога да продължавам да пиша, но не искам. Ей това се нарича силна гражданска позиция. Да усвоим първо тези правила. Нека не се бавим много, че Етикет 3.0 излиза в края на годината!
Tuesday 12 January 2010
11 неща, в които българите са недостижими (10 беше заето)
Вчера ми стана малко гузно, че така насосах Родината с всичките тия измислени статистики и числа, затова реших днес да направя списък на нещата, в които сме световни лидери as far as I am concerned. Всяко оспорване на която и да е от точките ще доведе в най-добрия случай до обществено порицание! И така, най- ни бива в:
1. Алкотрошене на последните 10 парични единици от седмичния бюджет – „Абе пич да имаш една десетка да услужиш, че снощи, ъъъ, съм си затрил некъде последните...?”
2. Гледане „лошо” без явна причина – „Кво зяпаш бе мърльо? Проблем, нещо?”
3. Уриниране на обществени места – „Тия луди ли са, с 50 стинки мога да си взема цяла Славена от магазина!”
4. Сваляне на долната възрастова граница за сериозен курвалък – „14 е новото 34!”
5. Обща политическа и футболна култура, често в едно изречение – „Айде бе, Бербоо! Тва Серго Станишев да пуснем ше играе по-добре. Кой ти ги даде тия пари беее дай ги на мене да видиш как се оправят нещата!”
6. Даване на причини за недосегаемост – „Ти не знаеш с кой се е*аваш бе! Я ми дайте GSM-а да звънна на който трябва...”
7. Носене на слънчеви очила през нощта – „Ми то по светло всеки можи”
8. Градска митология – „Олеее, а Мичето да знаеш кво направила...”
9. Брой проекто-мутреси на кв.м. застроена кафе-площ – средно 2.1 за страната
10. Пламенен патриотизъм, последван от тежък махмурлук – „Може да обичам България, ама бира и ракия поне до петък няма да меся!”
11. Философстване от пусто в празно – чети надолу!
1. Алкотрошене на последните 10 парични единици от седмичния бюджет – „Абе пич да имаш една десетка да услужиш, че снощи, ъъъ, съм си затрил некъде последните...?”
2. Гледане „лошо” без явна причина – „Кво зяпаш бе мърльо? Проблем, нещо?”
3. Уриниране на обществени места – „Тия луди ли са, с 50 стинки мога да си взема цяла Славена от магазина!”
4. Сваляне на долната възрастова граница за сериозен курвалък – „14 е новото 34!”
5. Обща политическа и футболна култура, често в едно изречение – „Айде бе, Бербоо! Тва Серго Станишев да пуснем ше играе по-добре. Кой ти ги даде тия пари беее дай ги на мене да видиш как се оправят нещата!”
6. Даване на причини за недосегаемост – „Ти не знаеш с кой се е*аваш бе! Я ми дайте GSM-а да звънна на който трябва...”
7. Носене на слънчеви очила през нощта – „Ми то по светло всеки можи”
8. Градска митология – „Олеее, а Мичето да знаеш кво направила...”
9. Брой проекто-мутреси на кв.м. застроена кафе-площ – средно 2.1 за страната
10. Пламенен патриотизъм, последван от тежък махмурлук – „Може да обичам България, ама бира и ракия поне до петък няма да меся!”
11. Философстване от пусто в празно – чети надолу!
Monday 11 January 2010
Как ще ги стигнем...
Днес ми се наложи да отида до другия край на Берлин. Докато чаках метрото прегледах новините по информационния канал. Какво да видя? От 2010 Германия вдига „детските” с 20 евро. Хмм.. а колко са били преди? Оказва се, че в студена (тялом и духом) Германия, най-голямата европейска икономика, всеки родител получава 184 евро месечно детски надбавки. С увеличение на децата може да се достигнат 215 на месец. Кратко сравнение – последно в България това бяха 25 лв. на дете на месец. Може би това е нормално, помислих си аз, все пак цената на живот в Берлин е... всъщност не много по-висока отколкото в София.
Освен това новоизбраното немско правителство се кани през 2010 да свали данъчната ставка, изхождайки от болната по презумция идея да изпълни предизборните си обещания. You people make me sick. Най-странно за мен е при какви условия се вземат тези решения от немска страна – световна икономическа криза и тн. Всъщност голяма част от немците са против намаляването на данъците, защото то би отслабило икономиката и забавило възстановяването. Но обещаното е обещано. Отново е време за кратко сравнение с България. Признавам, не следя отблизо новините, но от това, което съм чел, оставам с впечатлението, че цяла България се е обърнала срещу Симеон Дянков. Трудно може да се оспори, че г-н Дянков е най-квалифицираният финансист оглавявал наше министерство. Той се е захванал да оптимизира соц бюрокрацията и среща яростна отбрана. От България трудно може да се очаква икономическо чудо – индустрията просто нямаме, а около 1/3 от бизнесите са в сектора на „сивата икономика”, съответно не плащат данъци.
Може би е нормално в България „детските” да са почти 15 пъти по малко отколкото в Германия, все пак те не са определящи за статуса на една икономика. Та тази сутрин аз, като всеки уважаващ себе си българин и искрен патриот, реших, че проблема не е у нас. За всеки случай реших да погледна статистиката за брутен вътрешен продукт на глава от населението (БВП), често използвана за измерване стандарта на живот. Ей така, за всеки случай. Не съм се ровил много, нямам времето, затова се облягам на статистика от 2008. Според класация на Международния валутен фонд тогава България заема завидното 66-то място от 180 държави, наредена веднага след световни икономически колоси като Ливан, Сейнт Китс и Невис (въпреки и-то по средата това си е една държава) и неотдавна фалиралата Аржентина. За наше успокоение Германия също се класира слабо – едва 21-во място, нищо че имат тройно по-голям БВП. В същата година Световната банка е по-добронамена към нас, класирайки ни на 56 от 166, зад Панама, Уругвай и Ботсвана. Германия очевидно са си платили, 14-ти са. Световен лидер се оказва Люксембург, класиран съответно 2-ри и 1-ви в двете класации. Ние пък ги бием на футбол. Ха, кой е шефа сега?
Да си призная, след БВП-то малко се бях вкиснал, но въпреки това реших да направя една последна съпоставка между Фатерланда и Родината, макар и в напълно безсмислен критерий – минимална работна заплата. И там стана наистина потресаващо.
По последни данни минималната работа в България е 240 лв., закотвена там за известно време напред благодарение на икономическата криза. Това означава 1,42 лв на час при 8-часов работен ден, или 0,71 евроцента/час. Бруто. Това ни прави най-слабо заплатената нация в Европейския съюз. Ненавистните немци разграничават минималната заплата според бранша, като най-ниската възможна е 6,36 евро/час. Първенци на Европа, неочаквано разбира се, са Люксембург с 9,73 евро/час.
Знаете ли, когато седнах да пиша кръстих статийката „Как ще ги стигнем... американците”. Реших да не ги меся, затова го промених на „немците”. После погледнах БВП статистиките, отпреди 2 години при това, и задрасках и този вариант. В последствие минах през „ботсванците”. Най-удачно в крайна сметка ми се струва: „Как ще ги стигнем... изобщо.”
Освен това новоизбраното немско правителство се кани през 2010 да свали данъчната ставка, изхождайки от болната по презумция идея да изпълни предизборните си обещания. You people make me sick. Най-странно за мен е при какви условия се вземат тези решения от немска страна – световна икономическа криза и тн. Всъщност голяма част от немците са против намаляването на данъците, защото то би отслабило икономиката и забавило възстановяването. Но обещаното е обещано. Отново е време за кратко сравнение с България. Признавам, не следя отблизо новините, но от това, което съм чел, оставам с впечатлението, че цяла България се е обърнала срещу Симеон Дянков. Трудно може да се оспори, че г-н Дянков е най-квалифицираният финансист оглавявал наше министерство. Той се е захванал да оптимизира соц бюрокрацията и среща яростна отбрана. От България трудно може да се очаква икономическо чудо – индустрията просто нямаме, а около 1/3 от бизнесите са в сектора на „сивата икономика”, съответно не плащат данъци.
Може би е нормално в България „детските” да са почти 15 пъти по малко отколкото в Германия, все пак те не са определящи за статуса на една икономика. Та тази сутрин аз, като всеки уважаващ себе си българин и искрен патриот, реших, че проблема не е у нас. За всеки случай реших да погледна статистиката за брутен вътрешен продукт на глава от населението (БВП), често използвана за измерване стандарта на живот. Ей така, за всеки случай. Не съм се ровил много, нямам времето, затова се облягам на статистика от 2008. Според класация на Международния валутен фонд тогава България заема завидното 66-то място от 180 държави, наредена веднага след световни икономически колоси като Ливан, Сейнт Китс и Невис (въпреки и-то по средата това си е една държава) и неотдавна фалиралата Аржентина. За наше успокоение Германия също се класира слабо – едва 21-во място, нищо че имат тройно по-голям БВП. В същата година Световната банка е по-добронамена към нас, класирайки ни на 56 от 166, зад Панама, Уругвай и Ботсвана. Германия очевидно са си платили, 14-ти са. Световен лидер се оказва Люксембург, класиран съответно 2-ри и 1-ви в двете класации. Ние пък ги бием на футбол. Ха, кой е шефа сега?
Да си призная, след БВП-то малко се бях вкиснал, но въпреки това реших да направя една последна съпоставка между Фатерланда и Родината, макар и в напълно безсмислен критерий – минимална работна заплата. И там стана наистина потресаващо.
По последни данни минималната работа в България е 240 лв., закотвена там за известно време напред благодарение на икономическата криза. Това означава 1,42 лв на час при 8-часов работен ден, или 0,71 евроцента/час. Бруто. Това ни прави най-слабо заплатената нация в Европейския съюз. Ненавистните немци разграничават минималната заплата според бранша, като най-ниската възможна е 6,36 евро/час. Първенци на Европа, неочаквано разбира се, са Люксембург с 9,73 евро/час.
Знаете ли, когато седнах да пиша кръстих статийката „Как ще ги стигнем... американците”. Реших да не ги меся, затова го промених на „немците”. После погледнах БВП статистиките, отпреди 2 години при това, и задрасках и този вариант. В последствие минах през „ботсванците”. Най-удачно в крайна сметка ми се струва: „Как ще ги стигнем... изобщо.”
Saturday 9 January 2010
Деметри Мартин. Човек?
Деметри Мартин е роден през 1973. Не че на някого му пука дали е на 34 или 43 години, ама така, за обща информация. Баща му се казва Дийн Мартин (!) и е гръцки православен свещеник (попче), а майка му - диетоложка.
Деметри е странен още от малък. Може да се каже, че вече има традиции в насоката. В училище, докато другите малчугани си чоплели носовете и се чудели какво да драскат на гърба на стола на Петьо/Питър, малкият странен Деметри чел книги на Менса за развитие на мисленето. Но попрекалил. На 11 години решил каква кариера иска – корпоративен адвокат. Често изпадал в ситуации, в които далечни роднини се натрисат и питат редовния въпрос „А ти какво искаш да правиш като пораснеш?”. Отговор: „Еми не съм много сигурен още, може би сливания или усвояване.” Ако не е притеснително да чуеш това от устата на 11 годишно хлапе, не знам какво е. Може би да гледането на порно с китове. Или фламбирането в домашни условия.
Деметри някак издаянил до университета без да бъде пребит до смърт за смотанящина. Грейт съксес, ес Борат уд сей. Както всеки уважаващ себе си гений смотаняк, се забива в Yale, за да учи право. Нещата му се получават, после влиза NYU School of Law с пълна стипендия. В колежа и унито си намира странно хоби – да усвоява ненужни умения. Научава се да жонглира, свири на китара, кара от ония циркови колела с една гума, не знам думата, пише с лявата ръка. В свободното си време пише палиндроми (дебел-лебед и тн.) и доста го бива. Даже има палиндром от 212 думи, което си е шибано впечатляващо. Ето нещо негово:
Dammit I'm mad.
Evil is a deed as I live.
God, am I reviled? I rise, my bed on a sun, I melt.
To be not one man emanating is sad. I piss.
Alas, it is so late. Who stops to help?
Man, it is hot. I'm in it. I tell.
I am not a devil. I level "Mad Dog".
Ah, say burning is, as a deified gulp,
In my halo of a mired rum tin.
I erase many men. Oh, to be man, a sin.
Is evil in a clam? In a trap?
No. It is open. On it I was stuck.
Rats peed on hope. Elsewhere dips a web.
Be still if I fill its ebb.
Ew, a spider… eh?
We sleep. Oh no!
Deep, stark cuts saw it in one position.
Part animal, can I live? Sin is a name.
Both, one… my names are in it.
Murder? I'm a fool.
A hymn I plug, deified as a sign in ruby ash,
A Goddam level I lived at.
On mail let it in. I'm it.
Oh, sit in ample hot spots. Oh wet!
A loss it is alas (sip). I'd assign it a name.
Name not one bottle minus an ode by me:
"Sir, I deliver. I'm a dog"
Evil is a deed as I live.
Dammit I'm mad.
2 семестъра преди да завърши правото, Деметри напуска университета. Семейството му е шах и мат и се опитва да го убеди да завърши, но нашият човек е убеден, че правото не е за него. Решава да стане комик. През 2001 пробива в Comedy Central, а през 2003 краде наградата Perrier на Единбургския Фестивал с шоуто If I. След това става сценарист в Late Night with Conan O’Brien, което е нещо като Шоуто на Слави, само че смешно. 2004 записва и едночасов „спешъл” за Comedy Central. Определя стила си като nerd humor. Хм, кой съм аз да споря? В спектаклите си внедрява голяма част от ненужните си умения – често използва удивително грозни рисунки, правени от него, за да визуализира игри на думи, свири на китара за фонова музика докато развива нелепи теории. Забавно е. Оказва се много глупаво да обясняваш теоретично защо нещо е смешно. Малко като порното с китове. През 2005 Деметри получава роля в Daily Show with Jon Stewart, придаваща му статус на комедиен демиург.
Написва и снима Clearification, седем петминутни клипчета за човек, който страда от синдрома „behave like an ass” и как го лекуват. Клипчетата са спонсорирани от Windows и са елегантна, ненатрапчива реклама за Vista. Неописуемо странни но и много смислени. Има ги в youtube, както и „If I” – шоуто наградено в Единбург. Препоръчвам ги като по-добрия начин да прекараш час и половина. Трябва да пиша на г-н Мартин да прати малко пари, това си е безочлива реклама.
Има издадени дискове: „These are jokes” (2006) и „Demetri Martin. Person.” (2007)
От 2009 има шоу по Comedy Central, „Important Things with Demetri Martin”.
Деметри Мартин:
- Кара скейтборд
- Танцува брейк
- Обича шоколадов сладолед (явно е присъщо на гениите)
- Алергичен е към диня
Imdb.com откъде ги намира тия глупости не мога да разбера?!
НО достатъчно за Деметри Мартин, време е да попиша за мен :)
Деметри е странен още от малък. Може да се каже, че вече има традиции в насоката. В училище, докато другите малчугани си чоплели носовете и се чудели какво да драскат на гърба на стола на Петьо/Питър, малкият странен Деметри чел книги на Менса за развитие на мисленето. Но попрекалил. На 11 години решил каква кариера иска – корпоративен адвокат. Често изпадал в ситуации, в които далечни роднини се натрисат и питат редовния въпрос „А ти какво искаш да правиш като пораснеш?”. Отговор: „Еми не съм много сигурен още, може би сливания или усвояване.” Ако не е притеснително да чуеш това от устата на 11 годишно хлапе, не знам какво е. Може би да гледането на порно с китове. Или фламбирането в домашни условия.
Деметри някак издаянил до университета без да бъде пребит до смърт за смотанящина. Грейт съксес, ес Борат уд сей. Както всеки уважаващ себе си гений смотаняк, се забива в Yale, за да учи право. Нещата му се получават, после влиза NYU School of Law с пълна стипендия. В колежа и унито си намира странно хоби – да усвоява ненужни умения. Научава се да жонглира, свири на китара, кара от ония циркови колела с една гума, не знам думата, пише с лявата ръка. В свободното си време пише палиндроми (дебел-лебед и тн.) и доста го бива. Даже има палиндром от 212 думи, което си е шибано впечатляващо. Ето нещо негово:
Dammit I'm mad.
Evil is a deed as I live.
God, am I reviled? I rise, my bed on a sun, I melt.
To be not one man emanating is sad. I piss.
Alas, it is so late. Who stops to help?
Man, it is hot. I'm in it. I tell.
I am not a devil. I level "Mad Dog".
Ah, say burning is, as a deified gulp,
In my halo of a mired rum tin.
I erase many men. Oh, to be man, a sin.
Is evil in a clam? In a trap?
No. It is open. On it I was stuck.
Rats peed on hope. Elsewhere dips a web.
Be still if I fill its ebb.
Ew, a spider… eh?
We sleep. Oh no!
Deep, stark cuts saw it in one position.
Part animal, can I live? Sin is a name.
Both, one… my names are in it.
Murder? I'm a fool.
A hymn I plug, deified as a sign in ruby ash,
A Goddam level I lived at.
On mail let it in. I'm it.
Oh, sit in ample hot spots. Oh wet!
A loss it is alas (sip). I'd assign it a name.
Name not one bottle minus an ode by me:
"Sir, I deliver. I'm a dog"
Evil is a deed as I live.
Dammit I'm mad.
2 семестъра преди да завърши правото, Деметри напуска университета. Семейството му е шах и мат и се опитва да го убеди да завърши, но нашият човек е убеден, че правото не е за него. Решава да стане комик. През 2001 пробива в Comedy Central, а през 2003 краде наградата Perrier на Единбургския Фестивал с шоуто If I. След това става сценарист в Late Night with Conan O’Brien, което е нещо като Шоуто на Слави, само че смешно. 2004 записва и едночасов „спешъл” за Comedy Central. Определя стила си като nerd humor. Хм, кой съм аз да споря? В спектаклите си внедрява голяма част от ненужните си умения – често използва удивително грозни рисунки, правени от него, за да визуализира игри на думи, свири на китара за фонова музика докато развива нелепи теории. Забавно е. Оказва се много глупаво да обясняваш теоретично защо нещо е смешно. Малко като порното с китове. През 2005 Деметри получава роля в Daily Show with Jon Stewart, придаваща му статус на комедиен демиург.
Написва и снима Clearification, седем петминутни клипчета за човек, който страда от синдрома „behave like an ass” и как го лекуват. Клипчетата са спонсорирани от Windows и са елегантна, ненатрапчива реклама за Vista. Неописуемо странни но и много смислени. Има ги в youtube, както и „If I” – шоуто наградено в Единбург. Препоръчвам ги като по-добрия начин да прекараш час и половина. Трябва да пиша на г-н Мартин да прати малко пари, това си е безочлива реклама.
Има издадени дискове: „These are jokes” (2006) и „Demetri Martin. Person.” (2007)
От 2009 има шоу по Comedy Central, „Important Things with Demetri Martin”.
Деметри Мартин:
- Кара скейтборд
- Танцува брейк
- Обича шоколадов сладолед (явно е присъщо на гениите)
- Алергичен е към диня
Imdb.com откъде ги намира тия глупости не мога да разбера?!
НО достатъчно за Деметри Мартин, време е да попиша за мен :)
Thursday 7 January 2010
Някога, някога...
Някога, някога
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина
толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.
Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
Някога, някога,
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...
Недялко Йорданов, 1966
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина
толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.
Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
Някога, някога,
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...
Недялко Йорданов, 1966
Subscribe to:
Posts (Atom)
