1. Нощен пазач в книжарница
2. Актов фотограф
3. Музикален критик
4. Creative manager в рекламна агенция
5. Кмет
6. Тестов пилот
7. Порно режисьор
8. Комик
9. Футболен мениджър
10. Rocknrolla
11. Сводник
Tuesday 30 March 2010
Wednesday 24 March 2010
Цената на образованието
От зората на човечеството насам, за един мъж има три класически професии – вожд (законодател и изпълнител), лекар и търговец. За жените класическата професия е само една, и на нея не се гледа с добро око, поне от жените... Проституцията е стара колкото света и за мен това е най-логичното нещо - все някой е трябвало да подгрява леглото на чичо ви вожд, лекар и лицензиран измамник, докато те градят цивилизация, уважаеми мои. А както повечето хора са осъзнали, законните жени трудно вдъхновяват искрицата на прогреса. Дали не придавам твърде голяма важност на жриците на платената нежност? Опасявам се, че да. С този отвлечен лирически увод въведох половината от темата си – частта с проституцията. Сега остава образованието... А какъв по-достоен начин да въведеш която и да е тема, отколкото с много патос? Така че:
Каква е цената на образованието, което получаваме? Какво сме готови да пожертваме за него? Дали тези два въпроса са достатъчно ударни, за да им добавя по една удивителна до въпросителната? Не?! Жалко.
В Западна Европа все повече жени изкарват образованието си с платени ласки. Нормално ли е? Да, ако питате тях. Дамите не само признават за среднощните си подвизи, ами пишат мемоари, блогове и вадят пари от историите си. Според последните изследвания на престъпно безделните британски учени, около 25% от жените студентки по света се прехранват генитално, а още 11% обмислят трансфер в техния отбор... Други 16% заявяват, че биха приели секс за пари, ако офертата е достатъчно добра. Къде е Кръстника, когато му трябва на човек... Излезе, че повече от половината студентки и докторантки са уличници под прикритие и тук е моментът да признаем, че дегизировката на някои колежки е доста слаба.
Наскоро нашумя разкриването на личността на вероятно най-известната докторантка-нощна труженичка. Въпросната Brooke Magnanti, уважаван специалист в еволюционната невротоксикология и ракова епидемология в болница в Бристол, бе разпозната като известната проститутка-блогър Belle de Jour. В блог Brooke описва периода от живота си, когато работи за 300 паунда на час в лондонска ескорт агенция. Magnanti се обръща към нощните проучвания към края на защитаването на докторското си звание, когато парите и свършват и по-добра алтернатива не се очертава. Като отвърден драскач на научни блогове, тя започва да описва премеждията си, които по-късно се издават като книга и се адаптират в телевизионна драма. Всичко това тя върши под псевдоним, като дори агентът и не знае името и, докато нейна приятелка не издава Batgirl самоличността на Brooke в края на 2009.
Традиционно, немските примери в областта са адски крайни. В анализ по темата Spiegel решава, че проституцията е „новото сервиране”. Е, ако е така, то писането на книги е бакшишът – сякаш всяка от нашите героини работи върху 200 страници чернова, напъхани за обем на дюшека... Изборът им е логичен, те са умни момичета – една добре платена почасова работа плаща по 10-12 евро на час, а един час лежане по гръб струва 200+ евро на клиентите. Мемоарите на девойките се разпродават като топъл хляб, концепцията за добро момиче през деня и бясна уличница посред нощ няма да се изтърка и след двеста години бурно развитие на порно индустрията. А и все пак всички обичаме да четем за чужди креватни подвизи... били те платени.
Студентската проституция открива поле за цял нов жанр в правенето на любов – образователния секс. За да пестят време за учене, колежките може да преговарят на глас по време на нощната работа, като по този начин образоват и „асистента”. При теоретични грешки лесно може да се стигне до практически наказания, което ще облагодетелства интелектуално и/или физически прелюбодейците. Ама че странна дума, прелюбодеец, само Вазов ще да я е мислил...
В крайна сметка, когато си на 20 години сексът е просто удоволствие и аз тайно се възхищавам на жените, които практикуват най-древната професия. Ако можех и аз да се издържам цял месец с една нощ работа, вероятно бих. Вярно е, че се изисква нечовешка саможертва, за да продаваш тялото си, но... предполагам, че видът на 200 евро е най-силната Виагра. И те така.
Thursday 18 March 2010
Из "Часовници" от Джеръм Джеръм
...Всъщност исках да разкажа за нашия часовник.
Преди всичко покупката на този часовник беше приумица на жена ми. Веднъж бяхме на вечеря у Бъгълсови, а Бъгълс току-що беше купил часовник. Намерил го — така се изрази той — в Есекс. Бъгълс все „намира“ нещо. Застанал пред старинния креват с дърворезба, тежък близо три тона, той най-спокойно може да ти каже: „Бива си го, нали? Намерих го в Холандия.“ Сякаш го е намерил на пътя и го е пъхнал в чадъра, без никой да го види.
През цялото време Бъгълс дърдореше за своя часовник. А часовникът беше наистина чудесен — старинен, цели осем стъпки висок, стъпил здраво с гравираната си дъбова кутия на пода. Неговото звучно, басово, тържествено тик-такане беше приятен съпровод на разговора ни и сякаш изпълваше стаята с особен уют и достойнство.
Дълго обсъждахме покупката. Бъгълс говореше колко много му харесвал звукът на бавното, сериозно тиктакане и как, като останел сам с часовника в притихналата къща, изпитвал чувството, че води разговор със стар и мъдър приятел, който му разказва за някогашни времена, когато хората са били други и са живеели и мислили другояче.
Часовникът направи силно впечатление на жена ми. По пътя към дома тя беше замислена и мълчалива, а когато вече се прибрахме, каза: „Защо и ние да не си купим такъв часовник? Ще имаме в къщи един стар приятел, който ще се грижи за всички.“ На нея очевидно й се струваше, че той ще наглежда и малката.
Познавам един човек в Нортхемптъншиър, от когото купувам понякога стари мебели. Обърнах се към него и той ми отговори веднага, че разполагал тъкмо с това, което търся. (При него винаги се намира всичко. В това отношение ми върви.) Имал чудесен старинен часовник, какъвто отдавна не му бил попадал. Прилагаше снимка и подробно описание и питаше дали да ми го изпрати.
Като разгледах снимката и прочетох подробното описание, реших, че точно такова нещо ми трябва. Писах му: „Изпратете го незабавно.“
След три дни на вратата се почука. Това, разбира се, се е случвало и друг път, но аз го разказвам само защото има връзка с часовника. Прислужницата ми съобщи, че вън ме чакат двама мъже и аз излязох.
Бяха носачи. Като погледнах разписката и разбрах, че ми носят часовника, казах небрежно: „Ах, да, качете го горе.“
Носачите възразиха, че за съжаление не знаят как да го качат горе.
Слязох долу заедно с тях и видях един, приклещен напряко на площадката сандък. Първото ми впечатление беше, че това е същият сандък, в който някога е била докарана в Лондон Иглата на Клеопатра (Иглата на Клеопатра — обелиск, пренесен в началото на 19-и век от Египет и поставен в Лондон на булеварда край Темза. — Б. пр.). Те казаха, че това било моят часовник.
Донесох брадва и лост, наех още двама яки безделници и петимата поработихме здраво около половин час. Най-после сандъкът отстъпи пред нашите усилия, след което движението по стълбището беше възстановено за радост на останалите наематели.
Качихме часовника горе, сглобихме го и аз го поставих в един ъгъл на трапезарията.
Отначало часовникът проявяваше много голяма склонност да се поваля напред и да пада върху хората, но аз не жалех пирони, винтове и дъсчици и най-сетне стана възможно да се живее с часовника в една стая. Аз обаче бях изтощен до смърт и като превързах раните си, легнах да спя.
Посред нощ жена ми ме събуди, силно разтревожена от обстоятелството, че часовникът ударил тринайсет пъти и ме попита на кого от близките ни според мен това предвещава смърт.
Отговорих й, че не зная, но се надявам да се отнася за кучето на съседите.
Жена ми упорито повтаряше, че според нейното предчувствие щяло да умре нашето детенце. И нищо не беше в състояние да я успокои. Едва когато се наплака хубаво, тя заспа.
Цялата следваща сутрин й внушавах, че сигурно е сбъркала броя на ударите, докато успях да я накарам да се усмихне. Вечерта обаче часовникът пак удари тринайсет пъти.
Страхът я връхлетя с нова сила. Сега вече беше твърдо уверена, че и малката, и аз сме обречени и че скоро ще остане бездетна вдовица. Опитах се да обърна всичко на шега, но това още повече я натъжи. Каза ми, че сигурно и аз мисля като нея, а само се преструвам, за да я успокоя, но тя щяла да посрещне храбро ударите на съдбата.
Най-много обвинения отправи към Бъгълс.
През нощта часовникът не пропусна да направи мрачното си предсказание. Тоя път жена ми реши, че то се отнася до леля й Мария, но очевидно се примири с това. Продължаваше обаче да съжалява, че съм купил часовника и се чудеше дали някога ще се излекувам от безумната си страст да пълня къщата с всякакви глупости.
На другия ден часовникът отброи четири пъти по тринайсет удара. Това развесели жена ми и тя каза, че ако всички умрем, няма да е толкова страшно. Навярно щяла да се появи някаква чума или грипна епидемия и щяла да ни замъкне в гроба едновременно. Тя беше почти доволна от тази перспектива.
Междувременно часовникът осъди на смърт всички наши роднини и приятели и мина на съседите.
В продължение на няколко месеца той по цели дни само отброяваше своите убийствени тринайсет удара, докато тази кланица ни дойде до гуша, а на цели мили около нашата къща не остана жива душа.
Тогава часовникът внезапно реши да обърне нова страница, престана да убива хора и започна да бие съвсем невинно — по трийсет и девет и по четирийсет и един пъти. Любимото му число е трийсет и две, но веднъж отброи цели четирийсет и девет удара. Повече от четирийсет и девет пъти не е бил никога. Не знам защо и никога няма да го разбера, но не е бил.
При това той не бие през правилни интервали, а когато му хрумне. Понякога бие три-четири пъти за един час, друг път не се обажда никак по половин ден. Наистина — съвсем чудат и смахнат часовник!
Много пъти съм си мислил да го дам на поправка и да го превърна в порядъчен часовник, но някак свикнах с него и започнах да обичам подигравателното му, иронично отношение към времето. Той очевидно не изпитва никакво уважение към него и дори сякаш нарочно се стреми да го оскърби. В два и половина например бие трийсет и два пъти, а само след двайсет минути отмерва тържествено един часа.
Възможно е той наистина да е изпълнен с презрение към своя господар и иска да го накара да почувствува това. Казват, че няма герой, който да изглежда такъв в очите на своя слуга. Възможно е и за помътените очи на своя стар слуга дори суровото време с неговото каменно лице да изглежда слабо и смъртно — или поне само малко по-дълговечно от обикновените смъртни. Възможно е, тиктакайки в продължение на толкова години, часовникът да се е убедил в нищожността на времето, което изглежда така велико и могъщо за нашите плахи човешки очи. Възможно е, като се подсмива горчиво и отброява по трийсет и пет или четирийсет удара, той да му казва: „Аз добре те познавам, Време. Макар и да изглеждаш богоподобно и страшно, ти не си нищо повече от призрак — един сън, какъвто сме всички ние. Ти си дори по-незначително и от това, защото минаваш и изчезваш. Не се страхувайте от него, безсмъртни хора. Времето е само сянка на света на фона на Вечността.“
Преди всичко покупката на този часовник беше приумица на жена ми. Веднъж бяхме на вечеря у Бъгълсови, а Бъгълс току-що беше купил часовник. Намерил го — така се изрази той — в Есекс. Бъгълс все „намира“ нещо. Застанал пред старинния креват с дърворезба, тежък близо три тона, той най-спокойно може да ти каже: „Бива си го, нали? Намерих го в Холандия.“ Сякаш го е намерил на пътя и го е пъхнал в чадъра, без никой да го види.
През цялото време Бъгълс дърдореше за своя часовник. А часовникът беше наистина чудесен — старинен, цели осем стъпки висок, стъпил здраво с гравираната си дъбова кутия на пода. Неговото звучно, басово, тържествено тик-такане беше приятен съпровод на разговора ни и сякаш изпълваше стаята с особен уют и достойнство.
Дълго обсъждахме покупката. Бъгълс говореше колко много му харесвал звукът на бавното, сериозно тиктакане и как, като останел сам с часовника в притихналата къща, изпитвал чувството, че води разговор със стар и мъдър приятел, който му разказва за някогашни времена, когато хората са били други и са живеели и мислили другояче.
Часовникът направи силно впечатление на жена ми. По пътя към дома тя беше замислена и мълчалива, а когато вече се прибрахме, каза: „Защо и ние да не си купим такъв часовник? Ще имаме в къщи един стар приятел, който ще се грижи за всички.“ На нея очевидно й се струваше, че той ще наглежда и малката.
Познавам един човек в Нортхемптъншиър, от когото купувам понякога стари мебели. Обърнах се към него и той ми отговори веднага, че разполагал тъкмо с това, което търся. (При него винаги се намира всичко. В това отношение ми върви.) Имал чудесен старинен часовник, какъвто отдавна не му бил попадал. Прилагаше снимка и подробно описание и питаше дали да ми го изпрати.
Като разгледах снимката и прочетох подробното описание, реших, че точно такова нещо ми трябва. Писах му: „Изпратете го незабавно.“
След три дни на вратата се почука. Това, разбира се, се е случвало и друг път, но аз го разказвам само защото има връзка с часовника. Прислужницата ми съобщи, че вън ме чакат двама мъже и аз излязох.
Бяха носачи. Като погледнах разписката и разбрах, че ми носят часовника, казах небрежно: „Ах, да, качете го горе.“
Носачите възразиха, че за съжаление не знаят как да го качат горе.
Слязох долу заедно с тях и видях един, приклещен напряко на площадката сандък. Първото ми впечатление беше, че това е същият сандък, в който някога е била докарана в Лондон Иглата на Клеопатра (Иглата на Клеопатра — обелиск, пренесен в началото на 19-и век от Египет и поставен в Лондон на булеварда край Темза. — Б. пр.). Те казаха, че това било моят часовник.
Донесох брадва и лост, наех още двама яки безделници и петимата поработихме здраво около половин час. Най-после сандъкът отстъпи пред нашите усилия, след което движението по стълбището беше възстановено за радост на останалите наематели.
Качихме часовника горе, сглобихме го и аз го поставих в един ъгъл на трапезарията.
Отначало часовникът проявяваше много голяма склонност да се поваля напред и да пада върху хората, но аз не жалех пирони, винтове и дъсчици и най-сетне стана възможно да се живее с часовника в една стая. Аз обаче бях изтощен до смърт и като превързах раните си, легнах да спя.
Посред нощ жена ми ме събуди, силно разтревожена от обстоятелството, че часовникът ударил тринайсет пъти и ме попита на кого от близките ни според мен това предвещава смърт.
Отговорих й, че не зная, но се надявам да се отнася за кучето на съседите.
Жена ми упорито повтаряше, че според нейното предчувствие щяло да умре нашето детенце. И нищо не беше в състояние да я успокои. Едва когато се наплака хубаво, тя заспа.
Цялата следваща сутрин й внушавах, че сигурно е сбъркала броя на ударите, докато успях да я накарам да се усмихне. Вечерта обаче часовникът пак удари тринайсет пъти.
Страхът я връхлетя с нова сила. Сега вече беше твърдо уверена, че и малката, и аз сме обречени и че скоро ще остане бездетна вдовица. Опитах се да обърна всичко на шега, но това още повече я натъжи. Каза ми, че сигурно и аз мисля като нея, а само се преструвам, за да я успокоя, но тя щяла да посрещне храбро ударите на съдбата.
Най-много обвинения отправи към Бъгълс.
През нощта часовникът не пропусна да направи мрачното си предсказание. Тоя път жена ми реши, че то се отнася до леля й Мария, но очевидно се примири с това. Продължаваше обаче да съжалява, че съм купил часовника и се чудеше дали някога ще се излекувам от безумната си страст да пълня къщата с всякакви глупости.
На другия ден часовникът отброи четири пъти по тринайсет удара. Това развесели жена ми и тя каза, че ако всички умрем, няма да е толкова страшно. Навярно щяла да се появи някаква чума или грипна епидемия и щяла да ни замъкне в гроба едновременно. Тя беше почти доволна от тази перспектива.
Междувременно часовникът осъди на смърт всички наши роднини и приятели и мина на съседите.
В продължение на няколко месеца той по цели дни само отброяваше своите убийствени тринайсет удара, докато тази кланица ни дойде до гуша, а на цели мили около нашата къща не остана жива душа.
Тогава часовникът внезапно реши да обърне нова страница, престана да убива хора и започна да бие съвсем невинно — по трийсет и девет и по четирийсет и един пъти. Любимото му число е трийсет и две, но веднъж отброи цели четирийсет и девет удара. Повече от четирийсет и девет пъти не е бил никога. Не знам защо и никога няма да го разбера, но не е бил.
При това той не бие през правилни интервали, а когато му хрумне. Понякога бие три-четири пъти за един час, друг път не се обажда никак по половин ден. Наистина — съвсем чудат и смахнат часовник!
Много пъти съм си мислил да го дам на поправка и да го превърна в порядъчен часовник, но някак свикнах с него и започнах да обичам подигравателното му, иронично отношение към времето. Той очевидно не изпитва никакво уважение към него и дори сякаш нарочно се стреми да го оскърби. В два и половина например бие трийсет и два пъти, а само след двайсет минути отмерва тържествено един часа.
Възможно е той наистина да е изпълнен с презрение към своя господар и иска да го накара да почувствува това. Казват, че няма герой, който да изглежда такъв в очите на своя слуга. Възможно е и за помътените очи на своя стар слуга дори суровото време с неговото каменно лице да изглежда слабо и смъртно — или поне само малко по-дълговечно от обикновените смъртни. Възможно е, тиктакайки в продължение на толкова години, часовникът да се е убедил в нищожността на времето, което изглежда така велико и могъщо за нашите плахи човешки очи. Възможно е, като се подсмива горчиво и отброява по трийсет и пет или четирийсет удара, той да му казва: „Аз добре те познавам, Време. Макар и да изглеждаш богоподобно и страшно, ти не си нищо повече от призрак — един сън, какъвто сме всички ние. Ти си дори по-незначително и от това, защото минаваш и изчезваш. Не се страхувайте от него, безсмъртни хора. Времето е само сянка на света на фона на Вечността.“
Sunday 14 March 2010
ITB
Днес в Берлин приключва най-голямото туристическо изложение в света – ITB, с 11 127 щанда на фирми от 187 страни. Очакванията на организаторите за брой на посетителите бяха оправдани - около 180 000 души кръстосваха 26-те изложбени зали, разположени върху 160 000 квадратни метра. За петте изложбени дни са сключени договори на стойност шест милиарда евро, което предполага стабилизиране на бранша през 2010 година. Официалната страна-партньор на събитието е Турция, която заема 3 000 кв.м. и е представена от над 100 фирми.
Изложението (10-14.03.2010) отвори врати за широката публика една на 13-ти март, като първите три дни бяха оставени за контакти между професионалисти и сключване на договори на спокойствие. По стечение на обстоятелствата аз се оказах на ITB ден преди останалите зяпачи и прекарах интересни четири часа в обикаляне на „света” и събиране на рекламни материали. За пръв път попадам на бизнес експо и мога само да се радвам, че съобразих да сложа риза и сако – повече костюми се виждат само на погребение. Щандовете на всяка страна бяха лъскави и красиви, малките изключения не си струват споменаването. Очаквано най-много пари за презентация бяха наляти от страните от Обединените арабски емирства, по-точно Дубай и Абу Даби, които бяха пресъздали обстановката на Арабския свят без пестене на златна боя. Наложените туристически дестинации като Испания и Италия представиха огромни инсталации със сравнително малко персонал и много мултимедия, облягайки се на добрата си репутация.
Според зам.-министърът на икономиката, енергетиката и туризма Иво Маринов „освен традиционните видове туризъм – морски и зимен ски-туризъм, България притежава ресурсите, а съществува и търсенето за специализираните видове туризъм – културен, балнео-, СПА, уелнес и еко-”. Според мен също. Нямаше никак да ни навреди, ако и щандът ни показваше всички тези възможности по някакъв начин. Двете основни атракции на българското представителство бяха игрището за мини-голф и едно състезателно Porsche GT3, които малко ме озадачиха – не виждам как голфът или още по-малко едно автомобилно състезание, за което тепърва кандидатстваме, биха привлекли туристи. Голф игрища има из цяла Европа, също така и вече изградени състезателни писти. А и нека си признаем – типът туристи, които играят голф и дават по 100 евро за билет за състезание трудно биха се навили да дойдат до България. Като туристическа дестинация, ние можем да разчитаме на ниски цени и подобряваща се инфраструктура, което в огромна степен обяснява защо щандът ни беше насочен повече към инвеститорите, отколкото към средностатистическия немец, чудещ се къде да почива.
Може би ITB беше добра възможност да преобърнем представата за нас пред Европа, да демонстрираме, че имаме какво да покажем освен евтини хотели с лошо обслужване. Тъжно е, че в напоследък губим и последния си коз във войната за туристи – цената. Гърция и Турция предлагат евтини туристически пакети с по-високо качество на услугите и по-добра инфраструктура, което означава, че в близките години големите туроператори окончателно ще орежат договорите си с наши фирми и за нас ще свърши ерата на масовия туризъм.
Може би сега е добър момент да преосмислим позицията си и да се опитаме да рекламираме правилно страната ни. Туризмът в България е огромно перо от икономиката, развивано неконтролирано и грешно в последните 20 години. Туристите по Черноморието са гледани с презрение и смятани за глупаци от собствениците на малки бизнеси. Собствениците на големи бизнеси не ги вълнува кой им снася парите и как стават нещата, стига кранчето да не спира. Финансов контрол реално няма. Държавата губи от данъци, а собствениците - от презрителното си отношение и старанието да оберат туриста-глупак.
Презастрояването е предъвкана тема, явно никой не забелязва, че най-добрите летни курорти в България остават Албена и Златни пясъци, където строенето е контролирано и са запазени паркове и градини още от Бай Тошово време.
Влизането ни в Европейския съюз наложи визов режим за руснаците, което беше сериозен удар по касата на НАП и гениталиите на гларусите. Ако има как, не би било никак лошо да се въведе улекотен режим за издаване на туристически визи за Русия, защото зимните ни курорти са обект основно на средна класа руснаци, които искат да карат ски, но не могат да си позволят Алпите и чакането за документи...
Има много видове туризъм, които могат да се развият безпроблемно в България, с единствено условие подобрение на инфраструктурата. Спа и балнео туризъм може да се развива в Сандански, Велинград, Девин, Хисаря, основно за вътрешно ползване, защото определено не сме единствената държава с минерални извори в Европа. Лов, риболов и селски туризъм са сравнително малки ниши, но както всяка пазарна ниша, те предлагат огромни възможности за диференциране на офертите и съответно раздуване на цените. Бизнес- и конгресният туризъм ми се струват най-интересни от международна гледна точка – огромните ни зимни и летни комплекси се поддържат и работят по 4 месеца в годината, останалите 8 събират прах и инсекти. Меката зима около морето и приятното лято в планината осигуряват оптимални условия за конгреси, семинари и фирмени пътешествия. Там транспортните връзки така или иначе са изградени, а цените ще са доста ниски в сравнение с конкуренцията на европейския пазар. Какво чакаме?
С тези разсъждения, къде критикарски, къде градивни, се прибрах от ITB преди два дни. Топката е в полето на правителството и бизнеса в България, които скоро ще осъзнаят, че разклатена икономика не се подсигурява с рязане на бюджет, а с насърчаване на премерени рискове. И те така.
Friday 12 March 2010
Урок по етика от Уорън Бъфет
Милиардерът-инвеститор Уорън Бъфет, който е председател на Berkshire Hathaway Inc., си плаща на компанията за пощенски услуги и лични телефонни разговори. Той е получил 100 000 долара заплата за 29-а поредна година, след като уреди придобиване за 27 млрд. долара през миналата година, информира Bloomberg.
Акционерният капитал на Berkshire е нараснал с 20% до 131.1 млрд. долара през 2009 г. а годишната й печалба се е повишила с 61% до 8.06 млрд. долара. Бъфет не е получил бонус за 2009 г., обявиха вчера от базираната в Омаха, Небраска Berkshire.
Бъфет в върнал 50 000 долара на Berkshire през миналата година, които да покрият разходите на компанията за пощенски марки, телефонни разговори и работното време на някои служители, които той е използва за лични задачи, се казва в документа на Berkshire. Вице-президентът Чарлс Мънгър, който също е заработил 100 000 заплата, е заплатил 5 500 за подобни разходи. Бъфет и Мънгър също така не използват служебни автомобили на компанията.
От Berkshire също отчитат 344 490 долара разходи за лична и домашна охрана на Бъфет. Сумата се е увеличила с 9.1% в сравнение с платените 315 709 долара през 2008 г.
Миналия месец Бъфет финализира закупуването на железопътната компания Burlington Northern Santa Fe Corp. за 27 млрд. долара. Това беше най-голямата покупка в кариерата му. За четири десетилетия той успява да превърне Berkshire в компания с пазарна стойност от 200 млрд. долара.
Бъфет е вторият най-богат американец след Бил Гейтс според вчерашната класация на сп. Forbes. Бил Гейтс, който е председател на Microsoft Corp., също така е член на борда на директорите на Berkshire.
Гейтс и другите членове на борда на Berkshire са получили между 2 700 и 7 000 долара за миналата година, в сравнение с между 2 700 и 6 700 долара за 2008 г.
Миналата година Бъфет е заработил 75 000 като член на борда на директорите на Washington Post Co., в която Berkshire е най-големият акционер.
Profit.bg 12.03.2010
Акционерният капитал на Berkshire е нараснал с 20% до 131.1 млрд. долара през 2009 г. а годишната й печалба се е повишила с 61% до 8.06 млрд. долара. Бъфет не е получил бонус за 2009 г., обявиха вчера от базираната в Омаха, Небраска Berkshire.
Бъфет в върнал 50 000 долара на Berkshire през миналата година, които да покрият разходите на компанията за пощенски марки, телефонни разговори и работното време на някои служители, които той е използва за лични задачи, се казва в документа на Berkshire. Вице-президентът Чарлс Мънгър, който също е заработил 100 000 заплата, е заплатил 5 500 за подобни разходи. Бъфет и Мънгър също така не използват служебни автомобили на компанията.
От Berkshire също отчитат 344 490 долара разходи за лична и домашна охрана на Бъфет. Сумата се е увеличила с 9.1% в сравнение с платените 315 709 долара през 2008 г.
Миналия месец Бъфет финализира закупуването на железопътната компания Burlington Northern Santa Fe Corp. за 27 млрд. долара. Това беше най-голямата покупка в кариерата му. За четири десетилетия той успява да превърне Berkshire в компания с пазарна стойност от 200 млрд. долара.
Бъфет е вторият най-богат американец след Бил Гейтс според вчерашната класация на сп. Forbes. Бил Гейтс, който е председател на Microsoft Corp., също така е член на борда на директорите на Berkshire.
Гейтс и другите членове на борда на Berkshire са получили между 2 700 и 7 000 долара за миналата година, в сравнение с между 2 700 и 6 700 долара за 2008 г.
Миналата година Бъфет е заработил 75 000 като член на борда на директорите на Washington Post Co., в която Berkshire е най-големият акционер.
Profit.bg 12.03.2010
Wednesday 10 March 2010
169
След някой и друг ден стават шест месеца, откак живея в Берлин. Бяха от онзи тип шест месеца, които минават уж бавно, а всъщност прелитат като дуралексова чиния по време на семеен скандал.
Бързи шест месеца с турбулентно начало. Занапред ще знам да не тръгвам към четиримилионен град без да познавам когото и да е и да нямам уредена квартира. Lesson learned. И все пак има нещо очарователно в цялата идея за новото начало на ново място, особено когато си на 20 и ти се живее.
Шест месеца не са вододел, но са добър праг за поглед назад. Накратко, в последната половин година усърдно работих за релеф - на корема и мозъчната кора. С корема нямам особен напредък, но за сметка на това съм нацепил поне две нови гънки на мозъка си – за чистене и готвене.
Надълго, някой друг път – няма смисъл от обстоятелствена равносметка. Равносметка се прави в превратни моменти, а не във вторник вечерта.
Според ГКИК (*Голямата Книга с Изтъркани Клишета), малките удоволствия правят един човек щастлив, а аз май имам нужда от ударна доза малки удоволствия с печат „made in BG”. Примерно да изпуша една лула насред блажено бездействие. Или пък да се понатискам скришом с някоя девойка, докато приятелките и се чудят къде е. Или пък да си поговориш с малките момичета с големите очи, които харесват всеки, който е с 3 години по-голям. Липсват ми умерено сериозните разговори с много сериозни хора и много сериозните разговори с умерено сериозни хора. Липсват ми чистите простотии в приказките и простите мръсотии в делата. И все така става, че когато ми залипсват най-силно, се досещам, че лулата винаги горчи накрая, без значение колко приятно е безделието, че приятелките рано или късно намират девойката, че малките момичета с големите очи вече са пораснали.
За мен проблемът се крие в осъзнатата необходимост и неосъзнатата обходимост. Казано без измислени думи - когато осъзнаем нуждата си от нещо, разбираме,че не сме го правили достатъчно редовно, когато сме могли.
Такива са хаотичните мисли на един 20-годишен мърльо с малко пари и много свободно време, в нощта на 169-тия ден родоотстъпничество. Мисли – плод на дървена философия и полуфабрикати. Псевдофилософия, подхранвана от псевдоманджа. И те така.
Бързи шест месеца с турбулентно начало. Занапред ще знам да не тръгвам към четиримилионен град без да познавам когото и да е и да нямам уредена квартира. Lesson learned. И все пак има нещо очарователно в цялата идея за новото начало на ново място, особено когато си на 20 и ти се живее.
Шест месеца не са вододел, но са добър праг за поглед назад. Накратко, в последната половин година усърдно работих за релеф - на корема и мозъчната кора. С корема нямам особен напредък, но за сметка на това съм нацепил поне две нови гънки на мозъка си – за чистене и готвене.
Надълго, някой друг път – няма смисъл от обстоятелствена равносметка. Равносметка се прави в превратни моменти, а не във вторник вечерта.
Според ГКИК (*Голямата Книга с Изтъркани Клишета), малките удоволствия правят един човек щастлив, а аз май имам нужда от ударна доза малки удоволствия с печат „made in BG”. Примерно да изпуша една лула насред блажено бездействие. Или пък да се понатискам скришом с някоя девойка, докато приятелките и се чудят къде е. Или пък да си поговориш с малките момичета с големите очи, които харесват всеки, който е с 3 години по-голям. Липсват ми умерено сериозните разговори с много сериозни хора и много сериозните разговори с умерено сериозни хора. Липсват ми чистите простотии в приказките и простите мръсотии в делата. И все така става, че когато ми залипсват най-силно, се досещам, че лулата винаги горчи накрая, без значение колко приятно е безделието, че приятелките рано или късно намират девойката, че малките момичета с големите очи вече са пораснали.
За мен проблемът се крие в осъзнатата необходимост и неосъзнатата обходимост. Казано без измислени думи - когато осъзнаем нуждата си от нещо, разбираме,че не сме го правили достатъчно редовно, когато сме могли.
Такива са хаотичните мисли на един 20-годишен мърльо с малко пари и много свободно време, в нощта на 169-тия ден родоотстъпничество. Мисли – плод на дървена философия и полуфабрикати. Псевдофилософия, подхранвана от псевдоманджа. И те така.
Friday 5 March 2010
Hetero Sapiens
Всяка жена има списък с качества, които трябва да притежава нейният идеал за мъж. Някои дори си ги записват на хартия, което предполагам е веществено доказателство за къса памет. Нищо ново, от зората на междуполовите отношения (*която изпреварва зората на сексуалните отношения с около четири минути), всеки има определени очаквания от отсрещния, така наречените minimal requierments. В патриархални общества за един мъж е достатъчно да има възможността да осигурява прехраната на семейството си, за да бъде добра партия. В Западния свят такива общества май не останаха. С развитието на еманципацията на жените, ние загубихме пиедесталната си позиция на единствени потенциални provider-и, а женските списъци с минимални изисквания станаха километрични. Гадно развитие на нещата, жените просто вече нямат нужда от нас, затова ни се налага да се осъвършенсваме постоянно, да се поддържаме в добър външен вид и да се борим за вниманието им. Специално потърсих в google примерен списък с качествата на идеалния мъж, писан от някоя си американка по форуми. Needless to say, не беше трудно да намеря не един, а 30 такива списъка. Обобщено, в топ 5 на най-важните качества попадат добрия външен вид, самочувствието, чувството за хумор. Клишетата. Ако попитате произволна манекенка какъв е за нея перфектния мъж (*а журналистите не пропускат подобна възможност), отговорът неизменно е: интелигентен, романтичен и с чувство за хумор. Така се чете. А ето как трябва да се разбира: достатъчно интелигентен, за да вади пари, достатъчно романтичен, за да ме заведе в Париж на Свети Валентин и с чувство за хумор, което да не ме затормозява да мисля много много. Любимият автор на манекенката е Паолу Коелю. А манекенка или не, това е само началото на списъка за всяка жена – по-към края се стига до извращения като „gives bear hugs from behind” и „doesn’t leave me alone in the dark”. Е може би наистина сме позагубили от тежестта на мъжкарската си позиция в последно време, но не мисля, че трябва да раздаваме мечешки прегръдки, било от изотзадзе, или пък да не ходим до тоалетна през нощта само в името на някаква си жена. Нека тя пробва да изпие шест бири и да не стане да пикае в 3 през нощта!
Струва ми се, че ни отнема много време да се напаснем към новата, по-враждебна среда на пазара на любовта. Жените стават все по-красиви и предизвикателни, благодарение на козметика, хирургия и Cosmopolitan, съответно и в по-нагли в изискванията си спрямо нас. Ние пък продължаваме да сме си мърльовци, зяпаме ги отдалеч в дискотеките и ни е шубе да ги заговорим. Порното има голяма вина задето сме на тоя хал, но за него друг път.
Дами и Господа, или по-скоро Дами и Хомосексуални Мъже, имам добри новини за Вас – Мъжът на Новото време пристигна. Не Царя или Ники Василев, а Мъжът като събирателен образ, при това в последната си версия – 2010. Дълго време ние, мъжете, се чудехме какво да направим за да се харесаме повече на жените – дългите коси и рока през 60-те, обидно тесните панталони през 80-те, gangsta вълната през 90-те, метросексуалността през 00-те. 70-те май са никой не ги помни...
И така се стига до ден днешен, самото начало на 10-те години, когато на сцената май се подава новото поколение. Мъжът на новото време кара 10-годишна кола от среден клас и няма плочки на корема. Това не означава, че не тренира, напротив, просто не се стреми към бУцепс. Не е задължително да има перфектен външен вид или дебел портфейл, макар че това помага, както винаги преди. Той е начетен и интелигентен и не се притеснява от този факт, умерено циничен и винаги готов да скастри някого. Не се притеснява и да метне два шамара за да сложи край на безсмисления литературен спор, защото знае, че литературните спорове по принцип са си глупави. Атанас Далчев си знае какво има предвид, няма нужда да му се тълкува излишно. Има дар слово и самочувствие със стабилен гръб, което не се притеснява да показва. Често го наричат арогантен, което той приема с усмивка. Няма комплекси и го знае. Мъжкар по презумция и поведение. Мъжкарят на двадесет и първи век.
От личен опит знам, че не е никак приятно да се бориш с такъв мъж за жена – той знае какво иска и как да ще го получи най-бързо. Били ли сте някога на парти, когато някой си нормално-изглеждащ мърльо се появява с гръм и трясък, пуска цинични лафове и привлича вниманието по всевъзможни начини? Аз да. Другият път се усмихнете и следете внимателно поведението му. Дали ще се прибере сам, зависи само от публиката.
Цялата ми теория си остава едно смело предположение, срещнал съм само няколко представителя, вписващи се в описанието. Засега въпросният модел си остава прототип, за щастие на нас, останалите мъже. Иначе летвата би се вдигнала твърде високо твърде бързо.
Не знам кой китаец ни е проклел, но определено живеем в интересни времена, особено опре ли до жени...
Струва ми се, че ни отнема много време да се напаснем към новата, по-враждебна среда на пазара на любовта. Жените стават все по-красиви и предизвикателни, благодарение на козметика, хирургия и Cosmopolitan, съответно и в по-нагли в изискванията си спрямо нас. Ние пък продължаваме да сме си мърльовци, зяпаме ги отдалеч в дискотеките и ни е шубе да ги заговорим. Порното има голяма вина задето сме на тоя хал, но за него друг път.
Дами и Господа, или по-скоро Дами и Хомосексуални Мъже, имам добри новини за Вас – Мъжът на Новото време пристигна. Не Царя или Ники Василев, а Мъжът като събирателен образ, при това в последната си версия – 2010. Дълго време ние, мъжете, се чудехме какво да направим за да се харесаме повече на жените – дългите коси и рока през 60-те, обидно тесните панталони през 80-те, gangsta вълната през 90-те, метросексуалността през 00-те. 70-те май са никой не ги помни...
И така се стига до ден днешен, самото начало на 10-те години, когато на сцената май се подава новото поколение. Мъжът на новото време кара 10-годишна кола от среден клас и няма плочки на корема. Това не означава, че не тренира, напротив, просто не се стреми към бУцепс. Не е задължително да има перфектен външен вид или дебел портфейл, макар че това помага, както винаги преди. Той е начетен и интелигентен и не се притеснява от този факт, умерено циничен и винаги готов да скастри някого. Не се притеснява и да метне два шамара за да сложи край на безсмисления литературен спор, защото знае, че литературните спорове по принцип са си глупави. Атанас Далчев си знае какво има предвид, няма нужда да му се тълкува излишно. Има дар слово и самочувствие със стабилен гръб, което не се притеснява да показва. Често го наричат арогантен, което той приема с усмивка. Няма комплекси и го знае. Мъжкар по презумция и поведение. Мъжкарят на двадесет и първи век.
От личен опит знам, че не е никак приятно да се бориш с такъв мъж за жена – той знае какво иска и как да ще го получи най-бързо. Били ли сте някога на парти, когато някой си нормално-изглеждащ мърльо се появява с гръм и трясък, пуска цинични лафове и привлича вниманието по всевъзможни начини? Аз да. Другият път се усмихнете и следете внимателно поведението му. Дали ще се прибере сам, зависи само от публиката.
Цялата ми теория си остава едно смело предположение, срещнал съм само няколко представителя, вписващи се в описанието. Засега въпросният модел си остава прототип, за щастие на нас, останалите мъже. Иначе летвата би се вдигнала твърде високо твърде бързо.
Не знам кой китаец ни е проклел, но определено живеем в интересни времена, особено опре ли до жени...
Wednesday 3 March 2010
Бологлав
Днес смятам да пиша за един от най-големите бичове на човечеството - веднага след световния глад, СПИН и Азис – махмурлука. Всеки е имал махмурлук. Имам сериозни съмнения, че дори хората, които не пият, тайно си имат махмурлук понякога. Оставете хората, жените примерно имат махмурлук по една седмица всеки месец. Мъжете се ограничаваме до 3-4, максимум 8 дни в месеца. Вчера четох за изследване, което доказва, че във всеки даден момент на света има 83 милиона души с махмурлук. Добре де, измислих си го, но пък звучи правдоподобно.
Вдъхновен от измисленото изследване, се реших да съставя система за оценяване на степените на махмурлучене в пет нива.
Махмурлук *
Без болка или неприятно чувство. Пиеш 5 чаши вода и пак си жаден, затова ядеш мазнотии на обяд.
Махмурлук **
Няма главоболие, ама нещо определено не е наред. Изглеждаш нормално, но имаш умствения капацитет на телбод. Пиеш кафе и гледаш тъжно недокоснатия си обяд и си мислиш за изминалото време и пропуснатите шансове.
Махмурлук ***
Лекинко те понаболява глава. Стомахът ти е с обърнат хастар. Не си особено продуктивен. Парфюмът на сладката колежка те отвращава, основно защото е 90% спирт. Ще ти се да си лежиш у вас и да гледаш „Приятели”. Изпил си 5 кафета, 3 литра вода, 2 студени чая и 1 кола. Въпреки това не си ходил до тоалетната.
Махмурлук ****
Животът е ужасен. Главата ти е замаяна. Не можеш да говориш много продължително, иначе ще повърнеш. Колегите те гледат странно, заради вонята на алкохол и факта, че си обръснал само едната си буза. Очите ти приличат на една голяма вена и даже косата те боли. Сфинктерът ти не функционира, така че първото от 5-те акота за деня пълни със сълзи очите на смелата личност, влезнала в тоалената след теб. Сълзите не са от умиление.
Махмурлук *****
Главата ти има пулс отделен от този в гръдния кош, пулс толкова могъщ, че от съседния кабинет те молят да намалиш Winаmp-а. Алкохола се изпарява от всяка пора на тялото ти и те напива отново. Имаш паста за зъби по крайчеца на устата от жалкия опит да се спретнеш. Тялото ти не може да произвежда слюнка, затова езикът ти те задушава. Още се чудиш какви бяха тия хора в леглото ти тая сутрин. Акаш като огнехвъргачка и ти се налага да се къпеш след всяко минаване през тоалетната. Смъртта вече не те плаши.
Нека не забравяме, че махмурлукът не се предизвиква от хапане на инсекти. За ма’мурлук си трябва смело пиене. Аз в последно време предпочитам да пия в международна компания - там се гарантира интересен диалог. Установих, че като се съберем българчета и пием по едно в повече, почваме да философстваме, блъскаме си главите (понякога буквално), размишляваме върху възвишени теми и се чудим как да спасим света от поне един от бичовете му, примерно грозните касиерки в Билла... Когато другите европейци се напият, просто започват да ти обясняват за предния път, когато се били напили. Историите им са очарователни и удивително детайлни – чудя се къде си записват точно колко текили/бири са изпили и кой ли им води инвентара. „Да, а после пих 2 Бекса и... аха, да, 4 текили, но последната я пих до половината, че бях вече много пиян.” Ние също обичаме да обясняваме колко сме изпили, но се ограничаваме до груби сметки – две кила ракия, три буркана сок от кисели краставици, колкото имаше бира за разредител. И да, ние пием повече. Дали това ни качество е предмет на национална гордост... друга тема.
Пийте, изтрезнявайте, махмурлувайте... и те така.
Вдъхновен от измисленото изследване, се реших да съставя система за оценяване на степените на махмурлучене в пет нива.
Махмурлук *
Без болка или неприятно чувство. Пиеш 5 чаши вода и пак си жаден, затова ядеш мазнотии на обяд.
Махмурлук **
Няма главоболие, ама нещо определено не е наред. Изглеждаш нормално, но имаш умствения капацитет на телбод. Пиеш кафе и гледаш тъжно недокоснатия си обяд и си мислиш за изминалото време и пропуснатите шансове.
Махмурлук ***
Лекинко те понаболява глава. Стомахът ти е с обърнат хастар. Не си особено продуктивен. Парфюмът на сладката колежка те отвращава, основно защото е 90% спирт. Ще ти се да си лежиш у вас и да гледаш „Приятели”. Изпил си 5 кафета, 3 литра вода, 2 студени чая и 1 кола. Въпреки това не си ходил до тоалетната.
Махмурлук ****
Животът е ужасен. Главата ти е замаяна. Не можеш да говориш много продължително, иначе ще повърнеш. Колегите те гледат странно, заради вонята на алкохол и факта, че си обръснал само едната си буза. Очите ти приличат на една голяма вена и даже косата те боли. Сфинктерът ти не функционира, така че първото от 5-те акота за деня пълни със сълзи очите на смелата личност, влезнала в тоалената след теб. Сълзите не са от умиление.
Махмурлук *****
Главата ти има пулс отделен от този в гръдния кош, пулс толкова могъщ, че от съседния кабинет те молят да намалиш Winаmp-а. Алкохола се изпарява от всяка пора на тялото ти и те напива отново. Имаш паста за зъби по крайчеца на устата от жалкия опит да се спретнеш. Тялото ти не може да произвежда слюнка, затова езикът ти те задушава. Още се чудиш какви бяха тия хора в леглото ти тая сутрин. Акаш като огнехвъргачка и ти се налага да се къпеш след всяко минаване през тоалетната. Смъртта вече не те плаши.
Нека не забравяме, че махмурлукът не се предизвиква от хапане на инсекти. За ма’мурлук си трябва смело пиене. Аз в последно време предпочитам да пия в международна компания - там се гарантира интересен диалог. Установих, че като се съберем българчета и пием по едно в повече, почваме да философстваме, блъскаме си главите (понякога буквално), размишляваме върху възвишени теми и се чудим как да спасим света от поне един от бичовете му, примерно грозните касиерки в Билла... Когато другите европейци се напият, просто започват да ти обясняват за предния път, когато се били напили. Историите им са очарователни и удивително детайлни – чудя се къде си записват точно колко текили/бири са изпили и кой ли им води инвентара. „Да, а после пих 2 Бекса и... аха, да, 4 текили, но последната я пих до половината, че бях вече много пиян.” Ние също обичаме да обясняваме колко сме изпили, но се ограничаваме до груби сметки – две кила ракия, три буркана сок от кисели краставици, колкото имаше бира за разредител. И да, ние пием повече. Дали това ни качество е предмет на национална гордост... друга тема.
Пийте, изтрезнявайте, махмурлувайте... и те така.
Subscribe to:
Posts (Atom)
